Крис Андерсън е автор на книгата “The Long Tail”, която се превръща в best-seller сред любителите и “жителите” в информационната ера. Следващата си книга насочва към още по-радикална концепция – безплатни информационни услуги.
Богати компании, като Nokia, Google и др. могат да си позволят скъпи лектори, като автора на “The Long Tail” създавайки уникална атмосфера за служителите си = на самочувствие, репутация, привързаност и фирмена лоялност, попиващи от първа ръка безценна информация за тенденции, културни феномени и бизнес концепции в световен мащаб.
Докато се ровех в блога на Guy Kawasaki, попаднах на линк с лекция на Крис Андерсън за служители на Nokia озаглавена “Free” или как субсидирането на все повече абсолютно безплатни услуги води до нарастване на потреблението, като се издържат предимно от реклама или малък процент платени услуги, но възползващи се от икономия на мащаба (пример: само 1-2% от всички потребители на skype използват платените им услуги)
За новобранци ?офьори, като мен, родните пътища предлагат несравнимо напрежение и адреналин от невероятната лудница във всички посоки. Всичко изглежда на пръв поглед хаотично, непрекъснато прехвърчат коли все едно са на възду?ни възглавници, свиркат като се забави?, което си е равносилно на псувни до девето коляно и изобщо си е една лудница, в която по-лудия е с предимство.
Шофирах за първи път в пик-час в 17ч., през центъра на Пловдив и само до инфаркт не стигнах. Всички други психично-нервозни състояния ми се прожектираха пред очите, като на филмова лента. Приятел даде идея да си сложа на задното стъкло лепенка “Спомни си и ти как си започнал!”, барем намалеят вторачванията и бибитките по мой адрес.
За капак на всичко слънцето ми свети право в очите и вижда? само силуети, заради което на един от светофарите при зелено се панирах и колата изключи. Слава богу бързо запалих, но при подобни обстоятелства преди 3 дни след полунощ двигателя загасва на кръстовище и посмъртно не мога да запаля.
?збринаха ми пъпки от напрежение, че ако да е късно съм на място, което хем задръства наляво завиващите, хем мога да бъда отнесен от някой насрещно движещ се самосвал с ролбарове. Ключовете на красавицата ми се оказаха с чип и при определени обстоятелства всичко блокира, докато не излеза от колата, включа и изключа алармата и след това запаля отново. Докато го разбера се тутках поне 10мин. и се появи джип с полицаи, които само с поглед ми дадоха да се разбера, че или ще се омитам или ще ми подпалят фитилите. Като се панира? ти е трудно да взема? трезви ре?ения, още по-малко да обмисли? проблема и именно това ме вкара в беля в този случай.
Въпреки всичко да имам свободата на предвижване е зверско удоволствие, заради което си струва всички родилни мъки при първоначалното
Мюнстер е един красив, стар град в северната част на Германия. Населяват го главно студенти, добре платени държавни чиновници и… велосипедисти, чийто брой те кара да мисли?, че дори и децата тук се раждат на колела. В Мюнстер е подписан Вестфалският мирен договор, сложил през 17 век края на Тридесетгоди?ната война.
Според авторитетната анкета на сп. “Вирт?афтсвохе” градът е на осмо място сред 50-те водещи града в Германия по икономическа привлекателност, макар в него да живеят едва 280 000 ду?и.
Какво общо имат статистическите данни с темата за ?офьорите- камикадзе, би се попитал вече изнервеният читател. За да се изнерви още повече, още една цифра – през 2006 година градската управа на Мюнстер е събрала над 4 милиона евро от глоби за нару?ения на правилника за движение по пътищата. Само за сравнение – представете си как би “поправил” бюджета на своя град кметът на Бургас, който по жители и брой на туристи може да се мери с Мюнстер.
Правилата еднакви, глобите различни
По-голямата част от глобите (разпределяни от т. нар. градски парламент за благотворителни и просветни цели) са до?ли от 123 218 нару?ения на правилата за паркиране по улиците. В този момент читающата публика на “Е-вестник” вече би трябвало да си трие сълзите от смях, опитвайки се да си представи как общински служители кръстосват надлъж и ?ир София и лепят стикери за глоби по предните стъкла на колите, заели улици, тротоари и спирки. Представата, че тези глоби ще бъдат платени безропотно и навреме, вече води до състояние на ?ок обикновения българин.
Никой няма право да се смята за истински поклонник на автомобилите, ако поне веднъж в живота си не е имал Alfa. Почитателите на именитата италианска марка обичат да припомнят това на всеки, който си позволи да критикува продукцията й. В твърдението има голяма доза истина. Макар да не са ли?ени от недостатъци, автомобилите от Ливорно трудно срещат конкуренция по отно?ение на емоцията. Дори най-обикновената Alfa се познава отдалеч – по вън?ността, по звука на двигателя или просто защото червеното не стои толкова добре на нито една друга кола. Такова возило се избира от сърцето, а не от пресметливия ум и алфистите знаят това най-добре от всички.
Дори в огнения табун на производител като Alfa Romeo обаче си има по-особени жребци – модели, които са в състояние да предизвикат изку?ение и у най-коравосърдечните и студенокръвни почитатели на практичния избор. През 1994 г. един такъв автомобил жегна право в гърлото специалисти и обикновени посетители на изложението в Париж. След близо 3 десетилетия на конвейерите легендарният Spider се бе сдобил с наследник. Новакът бе точно такъв, какъвто го задължаваха традициите – дързък, бърз и абсолютно различен от всичко осталано на пазара. Година по-късно, когато започнаха продажбите на новия Spider и купе-версията GTV, в сегмента на спортните возила настъпи сериозно раздвижване. Основна вина за него има?е абсолютно смазващият дизайн на модела.
Ей, народе пак съм на 18! От седмица съм с ново гадже, което колкото ме ощастливява, толкова и ме разплаква от мисълта за изневяра.
Тя е зверски секси,
тя е ниска и много атлетична като стегнато джобно гадже,
тя е красавицата която всеки съсед тайно си пожелава,
тя е опитна в задоволяването и на най-откачените фантазии,
тя е елегантна като на виенски бал,
тя е глезана която не ще щади финанси но щом измърка способна да превърне и най-разумния мъж в безразсъден прахосник
тя е Alfa Romeo GTV!
В ?ндия винаги трябва да имате едно наум. Това е първият съвет, който получава всеки чужденец, пристигнал в азиатската държава. На въпрос: “Какво имате предвид?”, отговорът е усмивка в стил Мона Лиза, вдигане на рамене и повтаряне на репликата “В ?ндия винаги имайте едно наум”.
Кацайки в столицата Делхи, човек се разделя с романтичната си представа за екзотичната страна на хора и богове. Беднотията по улиците втрещява. Лявото движение обърква. Улиците са задръстени от мръсни рик?и, коли с перденца по прозорците и мотористи с каски без стъкла. В разделителната ивица на магистралите стоят знаци “Забранено свиренето”. Повечето ?офьори обаче не се съобразят с ограничението и надуват клаксона. По тротоарите спят хора. ? оставя гостите на индийската столица с усещането, че няма вариант да се ориентират в това друго измерение.
Човек чака да види прословутите свещени крави, които да се разхождат необезпокоявани по улиците. Но не. Малкото маймуни в града са вързани на синджири и бродят из зелени паркове, водени на каи?ка от собственика си. Може? да се снима? с тях, но ?ефът им веднага започва да се пазари за пари. Хранителни магазини почти няма. Защото индийците не искат. А не искат, защото там ще има фиксирани цени на стоките. Това обаче не се нрави на хората. Те обичат да се пазарят. А влизайки в хипермаркета, ще трябва да се разделят с това удоволствие. В ?ндия човек се пазари навсякъде и за всичко – от сувенир, през ?ал, през чанта от камилска кожа, до цената на нощувката в хотел. “Магазините за месо” пък са на улицата. Ако иска? пиле – посочва? птицата от щайга и “магазинерът” я коли пред теб. Хвърчи перу?ина и кръв, а цялата процедура се развива върху калната и пра?на земя. В ?ндия станах вегетарианец, това не може да се издържи, признава живеещ там на?енец.
Страната има много лица – едното е на мизерията, а другото – на лукса. Разликата между двете е от небето до земята. Въпреки че официално кастите не съществуват, принципът им е водещ в бита на индийците. Те разпознават кой от коя каста е и чинно спазват йерархията на обществото си. Чужденец трудно се ориентира в тази обстановка. Най-грубото обяснение, което получава на въпросът “как се разпознават представителите на различните касти” е по гривни и коланчета. Това обаче съвсем не е така просто и не се вижда от пръв поглед. Защото само индийците се ориентират в системата. Страната се управлява от хора от 4-те водещи касти. Те живеят в разко?, немислим за останалите индийци. Ако някой неволно сбърка йерархията – може да се стигне до убийство. Например, ако човек от по-низ?а каста, без да иска си поръча кафе на по-вис?естоящ.
Хората в страната на йогите възприемат управниците си като богове. Практика е да правят колажи – поставят лицето на някой от държавниците си върху тялото на някой от боговете си. Твърдят, че познават политиците си. Въпреки че не е много ясно как следят изявите им. 60% от населението живее по селата. Там ток почти няма. Генератор захранва старо радио, което е връзката на хората със света.
?ндийците посрещат гостите си, като им поставят червена точка на челото – за здраве и благоденствие, и им закичват на врата гердан от цветя. Continue reading →
“Клопката” е документална поредица в 3 серий от BBC (британската медия, не военните), в която режисьорат Адам Къртис изключително умело представя факти и лица, с които описва залязващата роля на модерните демократично избирани правителства, ръководени предимно от собствените си, чове?ки интереси и след това тези на народа. От филма могат да те побият тръпки, затова в какво се превръщаме и накъде сме се запътили, като общества съставено от егоцентристи.
Филмът действа като убодрителен хормон с/у закостеняващите ни мозъци, борещи се с ежедневни, често незначителни, пред големите чове?ки дилеми задачи. Дава “храна” за размисъл да мислим по-трезво за управляващите ни и винаги да поставяме под съмнение добронамереността на хора, които искат да ни поведат към един по-добър живот!
Не всичко е загубено, а именно такива филми произвеждани от една от най-влиятелните медий в света показват, че желанието за свобода и развитие на чове?кия индивид са непоклатими, независимо от временните трусове, пред които сме изправени в развитието си като общества от индивидуалисти.
This isn’t the 80’s. The Internet is now a part of everyone’s life so shouldn’t your archaic beast for a site also be? The answer is yes if you enjoy growth. In spirit of how badass Web 2.0 is I have assembled a list of 12 ways to turn your Web 1.0 site into a Web 2.0 site
1. Replace esomething.com with MYsomething.com
Your web site is not web 2.0 if it has some lame “e” in front of it. We all know your web site is electronic! Let’s make it personal with a friendly “my” .
2. Increase 10px font to at least 12-16px font
Nobody likes squinting their eyes, and no it doesn’t look good. Get rid of the small text and replace it with some easy reading text for us productive people.
3. Change categories to tags
Why would somebody want to read your site if it’s categorized into specific sections? Your content should be dynamically tagged so everyone can keep track of which is more and less important. Get a tag cloud!
4. Change your news section to a blog
People want to know what’s going on with your company besides just formal news. Write something thats cool, funny, stupid, whatever! 1/2 the battle is keeping the audience entertained.
.