Първа котва: Венеция

Словения от Април, 2004 е член на ЕС, но затова пък границите и със по-старите страни-членки ще си останат поне още 2-3год, както бе в случая ни при преминаване на Словенско-?талианската граница при Сезана. То от цялата тази работа с граници и простотии може да стане? колекционер на печати за показ на поколения 1-2 след нас, когато такива обита?ки изпълнения може би няма да съществуват Проверката на лица и документи става на самия влак, като италианските карабиниери нещо не ме харесаха с боядисаната ми коса в паспорта и натуралитета ми, в което състояние се намира?е косата ми. Карабиниерите ми се сториха некви раздърпани такива, с неугледен вид без видимо да им дреме за това… словенските им колеги определено бяха по-стегнати и прилично облечени. Понеже уж влизаме в т.н. по-европейска държава, предполагам и самите митничари се изживяваха като национални герои, които пазят портите към обетованата земя, така че видимо се попрестараваха в проверка на документи и пр. Бавим се ок. час с всичките му малоумни проверки и превъзнасяния за митнически контрол. При навлизането си в ?талия влака се задвижва на по-висока скорост, на може би поне 120-140км/ч. То и самият път до Венеция лутащ се в близост до морето е доста по-безпрепятствен от балканските терени, задето е една огромна равнина надолу чак до Бриндизи. Бързо се вижда и разликата м/у една балканска държава и едно силно развита икономика като италианската, където няма стърчащ заводски комин, който да не плюе някаква химия, както и по обработваемата земя навсякъде, дори до самата линия на железницата. Първото ми по-силно впечатление бе че строителството изглежда по-хаотично от това на словенска територия, както и че самите къщи са с по-елементарни геом. фигури. Във влака се появяват нови конуктори, този път служители на Трен?талия. При проверката на ?нтерРейл билетите ни, никой никога не иска да удостоверяваме с паспорт, че ние сме поименните му притежатели. Обикновено изискват да сме вписали предварително мар?рута, по който пътуваме, дата и час на тръгване. Едно че ако пътува? всеки ден с ?нтерРейл ще ти излезе по-изгодно, второ че може да се качи? на абсолютно всеки влак – със или без резервация, като при тези с резервация рискува? понякога да те глобят с 20 евро, както ни се случи в Наполи.
По пътя до Венеция, след първоначалните гледки от влака към индустриалния и грозен град Триест, са основно селскостопански пеизажи, всякакви производствени халета и пътища, по-добре изглеждащи и поддържани от тези на траковете за самолети на родните ни летища
По пътя влака се понапълва, като приятно впечатление прави по-свежото и стилно облекло на стари и млади. Почнаха се едни ?алчета, едни парфюми, едни модни изгъзици, които все пак са приятни за окото на фона на грубата балканска мода от джинси и евтина блузка. При навлизането ни във Венеция първо минаваме през континенталната му част, или през самия град, който изглежда досто грозновато на фона от слънчевите картини на площада Сан Марко. Допълнително гледката се утежнява от всякаквите му химии и комини стърчащи наоколо и бълващи дим, като за новогоди?но задимяване на градини и паланки.
На гарата в централната част на града слизат повечето, като за старата част на града оставаме малцина туристи и заблудени щрауси. Времето си бе?е силно заоблачено и студено. Последната спирка на влака е на централна гара в островната част на града, като преди това се клату?каме с 10-15км/ч по моста, който ни свързва с континента. Докато се движим по моста, който е на не повече от 2-3 метра над водата, има? чуство че всяка по-голяма вълна всеки момент ще ни цапърдоса!
На гарата цари някаква типична лудница за всяко претъпкано с туристи место – всеки гледа едновременно на 4 посоки и се чуди, в коя да поеме. А и самата гара изглежда някак си депресиращо затъмнена и потулена, макар да е с размерите на футболно игрище.