САЩ, Китай и Саудитска Арабия vs. глобалната мрежа – еднакви методи, различни цели
Условията, при които интернет се разпространява и използва, стават все по-сложни. Вместо да подпомага свободата на словото и чове?ките права, глобалната мрежа далеч по-често се превръща в инструмент за погазването им: например за следене на съобщения и забрана за достъп до определени сайтове, определяни от властите в някои страни като неприемливи. За последните три години към списъка на „обичайните“ заподозрени като Китай и Саудитска Арабия се прибавят и страни, които принципно уважават правата на гражданите си. Най-яркият пример за това са САЩ, които дават на държавните си органи все повече права за следене на онлайн кореспонденцията на потребителите. Причината за това е повече от ясна – започнатият от администрацията на Бу? кръстоносен поход срещу тероризма, каквото и да се разбира под това понятие.
За интернет Датата 11 септември 2001 ще се окаже далеч по-важна (и повратна), отколкото може да се очаква. Тя бележи началото на една коренна промяна в отно?ението на американското правителство към онлайн комуникациите – тук най-вече имат роля новите закони от типа на Patriot Act. Преди атентатите срещу Световния търговски център интернет бе?е място, където са съсредоточени надеждите за нов вид е-кономика, в която технологиите са определящи за растежа. След 11 септември американците видяха и другото лице на мрежата – координационен център за терористи.
Подобна тенденция за ограничаване на правата онлайн има и във Франция, където приетият през миналата година Закон за дигиталната икономика съдържа някои потенциални заплахи срещу свободата на изразяване, отбелязват от организацията „Репортери без граници“ (www.rsf.org). Нормативният акт предвижда доста сурови санкции срещу интернет доставчици и техните ?ефове, които вече са отговорни за материали, публикувани в интернет от техни клиенти. Провайдърите вече са длъжни да пазят логове на клиентите си и копия на имейлите им за период от една година, а полицията може да има директен достъп до тази информация по далеч по-опростена процедура, гласят два други френски закона, приети през 2001 и 2002 г.
Според доклада на организацията развитието на интернет поставя от едната страна на виртуалната барикада доста различни страни, които виждат в безконтролността на мрежата еднакви заплахи – Саудитска Арабия, Франция, ?ндия, САЩ, Китай и др. В известна степен целите на всички тези страни съвпадат – ограничаване на порнографията, киберпрестъпленията (например кражби от кредитни карти), борбата срещу терористични мрежи и срещу интелектуалното пиратство в известна степен са приоритет за всички. Следенето на онлайн кореспонденция и забраната за достъп до сайтове обаче има коренно различни мотиви за различните страни – Саудитска Арабия и Китай искат да ограничат всякакво разпространение на мнения и идеологии, които „застра?ават“ моралните (религиозни и политически) устои на гражданите им, докато страни като САЩ и Русия следят онлайн терористите, които ги запла?ват реално или виртуално. Русия например е затворила доста прочеченски сайтове и дискусионни форуми, някои от които трудно могат да се нарекат поддържани от терористи.
Дори
Демократични страни в желанието си да контролират интернет
са изправени пред доста предизвикателства, най-сериозното от които е как да „съобразят“ националните си законодателства с една де факто наднационална реалност. Практически е възможно човек, без да излезе от дома си, с действията си онлайн да попадне под гражданска или наказателна юрисдикция на чужда държава. В това отно?ение САЩ отново водят с много обиколки пред останалите, като пример са повдигнатите обвинения срещу чужди граждани, някои от които изобщо не са стъпвали на американска земя.
Най-драстичният случай е наскоро екстрадираният от родината си австралиец Хю Грифитс, който най-вероятно ще прекара години в американски затвор. ? докато неговият случай може да се нарече криминален, по други случаи положението е далеч по-сложно. Канадски и австралийски съдилища са приели за разглеждане дела с аргумента, че съдържанието в дадени сайтове и форуми е било достъпно на териториите на техните страни. По този начин се създава опасен прецедент – уебмастъри могат да носят наказателна отговорност в страни, където не са стъпвали, и съдържанието на сайтовете им по никакъв начин не е предназначено за тамо?ната аудитория. Така например собственик на български порносайт или такъв за запознанства (понятието за порнография е различно в различни части на света) би могъл да попадне в полезрението на
Саудитската религиозна полиция „Мутава“
за която дори в арабския свят признават, че е доста мракобесна организация. Повод за това би могъл да бъде засечен трафик от страна на саудитски потребители към въпросната интернет страница. Във Франция пък правителството е изменило законите така, че да може да държи отговорни завинаги интернет доставчиците за информация, която са „допуснали“ да бъде публикувана.
Докато усилията на западните страни все пак са насочени към мониторинг на сайтове и онлайн комуникация, авторитарни режими като тези в Куба и Северна Корея правят всичко възможно да спират употребата и разпространението на интернет. Те осъзнават, че практически всеки потребител може да публикува безконтролно свои материали и ре?ението е да държат колкото се може повече от хората далеч от изкусително разнообразната информация в интернет. На „помощ“ на тези режими идва и бедността в страните им, която прави притежаването на компютър с интернет в огромен лукс за повечето хора. Най-крайната мярка обаче си остава директната репресия – тук Китай е „лидер“, с повече от
60 кибердисиденти зад ре?етките
Репресивните режими използват и по-технологични методи за борба – софтуер, който следи за „опасни“ думи, наемат хакери, които да проникват и „забиват“ неудобни сайтове и форуми, и т.н.
Едно от сравнително новите средства в „репертоара“ им е филтрирането на интернет трафика. Като използват блокиране на IP адреси, DNS (Domain Name Server) – пренасочване и др. подобни методи, цензорите могат изцяло да затварят достъпа и да го пренасочват към други, „правилни“ огледални (mirror) сайтове. Така тези правителства могат да изолират неудобните материали и да се възползват от предимствата, които им дава интернет за нуждите на собствената им пропаганда. Този вид филтриране е доста опасен, като се има предвид, че подвежда потребителите и може да остави у тях погре?но впечатление, че нетът е част от държавната пропагандна ма?ина и те като цяло да загубят е-доверието си. Ако например потърсите забранен сайт в Тайланд или ?ран, няма да се появи надпис „забранено за достъп от Министерството на вътре?ните/религиозните дела“ а браузърът ще изпи?е „сайтът не е намерен“, макар че в действителност той е онлайн и абсолютно видим за останалата част от света. Така някои държави могат изцяло или отчасти да формират „онлайн гета“, където потребителите са изолирани от най-голямото предимство на интернет – възможността да контактува? с неограничен брой хора. В Китай например използването на Google за търсене по определени теми и политически въпроси може да доведе дотам, че известната с бързината си търсачка се „замисля“ задълго. Всички тези „мерки“ пораждат безпокойство и въпроса дали няма да се появи някакъв вид квазиинтернет, който да замени онлайн достъпа в цели региони по света. Да се надяваме, че не.
Петър ГАВР?ЛОВ