“За свободата в Америка”

Отно?енията между Европа и САЩ често стъпват върху недоразумения и неразбирания – и най-вече от страна на Стария континент по отно?ение на Новия свят. Както често се случва, старото не разбира новото – и отно?енията се градят на подозрения и предразсъдъци. В дне?ния опасен свят това още утре може да стане сериозен проблем за всички ни.

Зад обичайните евро-присъди над американците – че са тъпи, инфантилни, дебели, лекомислени, нахални – се е скрил страхът от свободата. Не от някаква анархистична слободия – а именно от свободата, положена в самата основа на начина на живот на едно цяло общество.

Емблематичният френски (из)мислител Жан Бодрияр отписва Америка като онтологична пустиня, докато средната българска леля с букли е възмутена, че американците дават на децата си да “правят, каквото си искат”. Тези две съждения – и техните автори – са еднакво (не)легитимни. Твърденията са директна проекция не на задълбочен анализ, а на чувство: на притеснението, което създава у средния европеец сблъсъкът с Америка.

Това са просто два начина – френско-интелектуален и битово-български – да се формулира един и същи предразсъдък.

В Европа нещата са уютно-сгу?ени или естетично-официални. Дори сега?ната мърляво-частна или помпозно-публична европейска периферия – бив?ите соцове – скоро ще стане такава. В Америка, всеки ще ви каже, всичко е някак… “грамадно”. Нищо никъде не е сгу?ено; дори си нямат романтично-завойчести планински пътища. Да не говорим за холивудската помпозност на официалните сгради и булеварди.

Дори ланд?афтът е някак грамаден. Все едно някой е взел картата на Европа, разпънал я е на десет пъти по-голяма територия и е додал към релефа, за да не бъде всичко прекалено еднакво – скучно-умерено. Планините, реките, моретата, плажовете, ветровете, полята и горите – всичко е уж като в Европа, но не е. Защото е… грамадно.

Онова, което пла?и европейския бюргер, е, че американците живеят екстремно в тази вече сама по себе си екстремна среда. Съкратеният металург от Питсбърг си намира работа като механик в Тексас. Дали ще може? да си оправи? зъбите, или да прати? детето си на прилично училище – това зависи от теб, не от държавата. Ако си тръгнал да фалира?, колкото и хиляди работни места да загиват с теб, правителството няма да ти даде пари да се спаси?, както и да се моли?.

Притежаването на лично оръжие е фундаментално право, равно по значимост с правото на свободно слово. На двадесет минути пе? от Белия дом има гето, в което ти препоръчват да не си пъха? носа, ако не си с африканско потекло. В Ню Йорк минава? през цели квартали, пренесени в най-постмодерния град директно от Третия свят, барабар с миризмите, мръсотията и езиците си.

Сега съществуващите световни крайности – нещата по границата на приемливото в момента на своето измисляне – са родени в Америка: атомната бомба, вертолетът, самолетът, компютърът, напалмът, сърфът, сноубордът, планеризмът и скейтбордът, сървайвълизмът, сектантството от всякакъв вид, небостъргачът, киното, рокендролът, видеоклипът, цигарите, наркотиците, анорексията.

Само в Америка рекламите на една паста за зъби директно ти съобщават името на конкурентната марка, за да ти кажат как тя не струва. Само в Америка в магазините те посрещат като император – защото знаят, че и под най-мърлявата вън?ност може да крачи някой милиардер, който всъщност е до?ъл да купи магазина.

Само в Америка може на 35-годи?на възраст да притежава? лично състояние, равно на брутния вътре?ен продукт на Бангладе? и Куба, взети заедно. С един само подпис Бил Гейтс може да плати националния дълг на България, който иначе ще изплащат и на?ите внуци.

Като започне човек да смята и неща като: Колко различни религии има в Америка? Колко различни езика се говорят? Колко различни раси, етноси, култури и националности щъкат из един цял континент – рано или късно си задава типичния европейски въпрос.

Знаете го въпроса: Защо цялата тази мозайка не се разпада на съставните си части? Как е възможно това невъзможно нещо да съществува?

Не съществуват – и никой не може да наложи – вън?ни ограничения на американския кипеж. Това, което го удържа от експлозия, са вътре?ните ограничения, които американците са си измислили и към които най-стриктно – буквално перманентно, във всеки момент – се придържат. Това придържане е смисълът на знамената пред всяка къща, на националния химн и на повтарянето на клетвата за принадлежност (Oath of allegiance) на всяко публично събитие от футболен мач до предизборен митинг.

Първото самоограничение е американското възпитание. Не е вярно, че американците са невъзпитани. Като деца те са бурни и ?умни, защото идеята е да бъдат отглеждани свободни и енергични хора, а не послу?ни и безпомощни марионетки. Като възрастни обаче те са единствените, които ще ти казват “сър” на всяка крачка. ? най-искрено и доброжелателно ще се интересуват от това кой и какъв си, какво работи?, как се чувства? и пр.

Второто самоограничение идва от онова, което са поставили в основата на своята идея за нация: лист хартия с думи, написани по него от хора, родени преди почти триста години. Американците не се кълнат в народа си или в страната си. Не осмислят себе си като наследници на велика история, нито като победители в някакви важни войни и битки. Онова, което ги прави нация, е конституцията. Американците са единствените, които осмислят себе като следовници на механизми, ограничаващи властта.

Третото самоограничение е самата структура на властта. Както знаем, идеята е всички видове власт да се боричкат и следователно – дебнат и контролират помежду си. Самата тази конструкция прави на практика невъзможно формирането на олигархия – на група овластени хора от различните власти и партии, които, уж спорещи помежду си пред електората, всъщност държат всичко в свои ръце и управляват в свой интерес.

Четвъртото самоограничение е произтичащата от това пълна прозрачност върху властта и доходите. Всеки може да влезе в интернет и да види не само платените от политиците данъци и декларирани доходи, но да огледа скицата на техните имоти. ? всеки, ако наду?и нещо нередно, може да съди тези политици за укриване на доходи или на данъци. Както всеки гражданин може да произведе “граждански арест” на заподозряно лице.

Финансирането на партиите и техните кампании е уредено така, че всеки долар се осчетоводява и след избори – одитира. Всеки влязъл долар е с името, адреса и телефона на дарителя, всеки похарчен за политика долар е снабден с пълен комплект счетоводни документи. Това всичко – както и одитът след изборите – също е публична информация, лесно достъпна по интернет. От две години има и таван на даренията за партии – 2000 долара.

Тази невероятна за европейските условия и нрави прозрачност е в комплект със също толкова невероятен размах на демокрацията – на това колко нива на власт биват избирани от народа. На всеобщ вот подлежат: президент, федерални сенатори и конгресмени, щатски сенатори и конгресмени, ?ерифи, съдии, прокурори, кметове и съветници, общински ковчежници, ?ефове на сметни палати (местните одитори), училищни настоятели.

А когато знае?, че утре идват изборите за прокурор, няма никакъв ?анс да се превърне? в онова, в което се превръщат например българските обвинители.

Хората не се страхуват да живеят в тази тотална прозрачност – да дават дарения на партии например – защото знаят, че няма начин някой да се възползва от пълното знание за теб и твоите дела, та да ти навреди. Който се опита – съди? го. Затова в Америка има толкова адвокати на глава от населението. Те са част от голямата картина на балансите и самоограниченията.

Америка наистина е измислена страна. Тя е плод на фантазиите на своите основатели и на сега?ните законодатели. Заедно със СССР това е единствената страна, от самото начало замислена като изкуствен конструкт, като чертеж за изпълнение. За разлика от СССР този конструкт дава резултати вече триста години.

Това е и единствената нация, която осмисля себе си като сбор от процедури, основани върху ясно изразени ценности, сред които е правото на щастие. На тази строго “модерна” основа се разгръща онази “постмодерна” ?арения на свободата, която пък прави американската култура най-динамичната и доминираща в световен мащаб.

Онова, което европейците тълкуват като американска разпуснатост, изкуственост и екстремност, е всъщност структурираната свобода като такава – свободата по Бърк, а не по Русо.

Това е разбирането което, положено в основата на погледа от Европа към света още по-на Запад, може да спести на всички доста притеснения и недоразумения, които инак биха могли буквално да отровят атмосферата по време на втория мандат на президента Бу?.

ЕВГЕН?Й ДАЙНОВ, dnevnik.bg