Кольо Колев
Както обикновено става преди избори, и сега различните партии почнаха да се изпълват с яростна непримиримост към страданията на българския народ, към бедността и мизерията му.
?зстрадалият народ пък се обръща с гняв към бъдещите, настоящите и минали управляващи и глухо ръмжи – сиреч, изразява недоволството си от незавидното си положение. Социолозите от своя страна се захващат да питат, да мерят дълбочината на народния гняв и дълбините на мизерията.
Ето и какво получават в отговор, какво казва целокупният български народ по въпроса: “Как сте?” (Виж таблицата)
Бихте ли се определили като “социалнослаб”?
Да, “социалнослаб” съм 43 %
Не съм “социалнослаб” 43 %
Не може да прецени, колебае се 14 %
?мате ли остра нужда от материална помощ и социално подпомагане, за да можете да оцелеете?
Да, имаме остра нужда 30 %
Да, но можем да минем и без помощ 34 %
Не, нямам 36 %
Бихте ли подали молба за социално подпомагане (да получавате социални помощи)?
Да 37 %
Не 63 %
Въоръжени с тези и други подобни данни, политиците се изтъпанват пред медиите и надават вой: “Ето, близо 40% от населението на страната вече са социалнослаби, около 3 млн. българи се нуждаят от социално подпомагане и протягат ръка за милостиня!” ? тъй като никой не изследва искреността на политиците, остава да се предполага защо го правят. Впрочем лесно предположение – с простичката цел да се повозят отново на недоволството на ?ироките народните маси и да го поизвозят: “Те са ло?и и не дават, ние ще ви дадем!” Нищо ло?о – такива са правилата на играта. Ло?ото е, че народните маси почват да им вярват. Не толкова за това, че ще им дадат (наивниците се попривър?иха), а че живеят незаслужено зле и за това са виновни политиците.
Нека сега видим на?ите “социалнослаби” (припомняме – 43 % от населението се обявяват за такива). Нормалното чове?ко въображение си представя окъсани, одрипавели хора, затънали в дългове, обувките им – разкривени и вехти, децата им нямат учебници и не ходят на училище, а вечер се прибират във все по-ру?ащата се къща и гледат стария черно-бял телевизор, ако не са им спрели тока за неплатени сметки.
Хайде сега да видим дали е така.
Вземаме само определилите се като “социалнослаби” и гледаме:
Деца
На 63% от тях децата им са добре нахранени и облечени (според тях самите);
На 85% децата им са здрави;
На 88% децата им ходят на училище;
33% са осигурили на децата си всички необходими учебници и помагала за миналата учебна година;
На 14% децата им ползват компютър (?НТЕРНЕТ – 7%, а 7% имат и свои GSM-и);
На 14% децата им са ходили на почивка тази година.
Потребление
На 75% не им се е случвало да им спрат тока за неплатени сметки;
50% си оправят зъбите, когато имат нужда от това;
54 % имат телефон и половината от тях не се ограничават в разговорите си по него;
66% не дължат пари на близки и познати;
45% имат поне един мобилен телефон в семейството (22 % имат два и повече);
16% имат вила (къща на село);
за 11% не представлява проблем да влязат в магазина и да си купят (да купят за подарък) хубав парфюм;
За 39% храната не е проблем за тяхното семейство (а всеки седми заявява, че спокойно, без притеснения, може да влезе в месарницата и да купи 2 кг месо);
За 32% разходите за грип и други дребни болести не са проблем;
11% са ходили на почивка това лято (повечето в провинцията, но и част на море);
Една трета нямат проблем с купуването на зимните обувки и връхна дреха за зимата.
38% ходят на фризьор;
4% са теглили кредит от банката (още 6% ще теглят скоро) и толкова възнамеряват да купят или строят къща;
3% са купили кола (вярно, на старо) в последните две години, а общо 22% имат коли (3% – до 10-годи?на).
За да довър?им картината, нека видим техните материални претенции:
Материални претенции
16% от “социалнослабите”, които се водят за “безработни” и дори получават социални помощи, не биха се хванали на работа за под 300 лв., а за добра за себе си работа смятат тази с над 450 лв. заплата.
(Само като допълнителен щрих ще отбележа, че 75% от тази група са хора с основно и по-ниско образование).
Както се вижда, голямата част от хората, обявяващи се за крайнобедни (43% от населението), може да не са заможни, но в никакъв случай не са и “социалнослаби”. Животът им няма нищо общо с картината, която си представя човек, когато става дума за бедни, мизерстващи, окото не съзира изпитото от глад детско личице под сянката на туберкулозата…
Анализът на реалното потребелние на стоки и услуги сред заявяващите се като “социалнослаби” показава, че само 25% са реално мизерстващи и още 23% са определено бедни. От друга страна, 6% от тези “социалнослаби” са определено заможни хора, които се явяват на пазара на стоки за дълготрайна употреба – коли, телевизори, недвижимости, почивки, мебели, а други 16% нямат проблем с всекидневното си потребление. Но се самоопределят като социалнослаби! Парадокс. Лъжат ли ни тези хора?
Не, поне мнозинството от тях. Те наистина така чувстват нещата.
Отделен въпрос е защо е така.
Причината е в сложния комплекс от няколко фактора. Първият можем да наречем мечтата за “земен рай”. Това е хиперболизирана представа за това, че някъде там, на Запад “хората живот си живеят” – 41 % от запитаните смятат, че там всеки има хубава кола и прилично жилище – в това число смятат, че жилището си е негово; че там няма бедни и мизерстващи… Не, не си мислете, че останалите са наясно, че нещата не са точно така – половината от тях просто не са съвсем сигурни и отговарят “не знам”.
Вторият фактор можем да наречем “мъката на социалистически човек”. Какво се случи с обществото? Всички ние преди бяхме сяка? равни (е, има?е и по-равни), живеехме малко или много еднакво, чакахме на един и същи опа?ки за едни и същи телевизори, за един и същи коли, апартаменти, за едни и същи карти за почивка на море. Децата ни учеха в едни и същи училища, хубавите жени … (във всеки случай не ни избираха по колите защото те си бяха еднакви). ? изведнъж това рухна. Пред мен са вече стотици, хиляди – ето им колите, къщите …. (? зад мене има много, но тях не ги виждам, не ме интересуват!) Значи съм изгубил, значи живея по-зле, мизерствам в сравнение с “другите”. Какво значение има, че съм си купил цветен телевизор, мобилен телефон и кола (че и тя е втора ръка), че съм бил в Китен или Анталия на море – а “другите”, тия с мерцедесите, тия, дето ходят по островите…
Третият фактор е несигурността – усещането, че всеки момент този гаден пазарен свят може да се срути върху теб и да те размаже. Точно това е усещането, с което екссоциалистическият човек (каквито сме в мнозинството си всички ние) най-малко е свикнал.
? накрая, разбира се, идва политическото помпане на недоволството – скритото послание, което излъчват всички кандидати за властта: “Вие не живеете живота, който заслужавате – ние ще ви го дадем!”
В резултат на влиянието на тази избухлива смес се получават и парадоксите на българската “бедност” – ромите без образование, които категорично не биха се хванали на работа за 200 лв.; ?офьорът на такси, който закарва децата си в езиковата гимназия и си сменя мебелите, псувайки скъпотията и собствената си “мизерия”; “социалнослабият” скиор на Боровец, който с гняв провожда с поглед джиповете на “баровците”.
А разбира се, бедност, истинска, отчайваща, стра?на, има. Но днес повече са недоволните, отколкото истински бедните. ? в това не би имало нищо ло?о, ако те можеха да превърнат недоволството от живота си в хъс и амбиция да го променят. Засега го превръщат в гняв към другите и плаха надежда, че някой “ще ги оправи” и ще ги заведе в илюзорния земен рай.
Данните са от проучване на Агенция “Медиана”