Странджа има славата на диво място. ?ли на място, което се намира накрай света. Трафик по пътищата почти няма, завоите са много, дупките – също. Крайпътните табели се появяват само в краен случай, така че човек поне през 30-40 км да може да си отдъхне, че все още се движи в правилната посока. Асфалтът е напечен от слънцето, гората край пътя е гъста и изглежда така, сяка? няма пътеки и тайни горски пътища. Между другото морето е съвсем близо, на някакви петдесет-?ейсет километра, и това се усеща. Въздухът е свеж и когато човек се качи на някой по-висок хълм, има усещането че горите пред него просто свър?ват и започва морето. Разбира се, това не е точно така. Тези петдесет-?ейсет километра до морския бряг могат да се окажат доста по-далеч, защото рейсът в тази посока понякога минава на два дни.
В последно време обаче в Странджа всички врати се отварят само при произнасянето на една въл?ебна дума. Паролата е “екотуризъм”. Разказват се истории как някакви немци изпаднали в захлас, когато видели как бабите в селата правят кисело мляко в дома?ни условия и как плевят доматите. Носят се слухове как чужденците ахкат по романтиката на селския живот и какви суми са склонни да похарчат тук. Всички истории започват приблизително така:
Преди време едни японци се влюбиха в природата тук
? продължават: “Едни финландци идват всяко лято, живеят по два-три месеца в някоя от селските къщи, копаят доматите, берат боб, доят козите и плащат за удоволствието по 1000 долара”, примерно… ?ли се разказват истории как някакви немци си купили къща тук преди пет години и оттогава си живеят спокойно из странджанските села и не ги бърка хич фактът, че рейсът минава веднъж на два-три дни.
Странджа отдавна вече
не е “забравено от Бога място”
Още преди пет-?ест години бе?е “модерно” всяко лято да се прескача до Странджа. Хората между 20 и 35 години отдавна са обиколили поне няколко села в района и вече имат впечатления. Половината трафик по пътищата е от туристи, които лакомо поглъщат странджанските гледки.
Вярно, хората, свикнали с градските пейзажи, могат и да се потиснат малко, ако трябва да останат повече от седмица тук. За това време на по-претенциозните омръзват демонстрациите по екоземеделие, близките параклиси са обиколени и човек просто няма какво повече да прави. За този тип хора идеални са почивките от 1-2 дни на странджанска територия – хем има какво да се види, хем не доскучава.
?наче трябва да се признае, че условията в Странджа са няколко пъти по-добри в сравнение с ?зточните Родопи, където няма природен парк. Защото тук съществуват защитени територии, а те помагат за популярността на туристически продукт. Природният парк е на едно от първите места сред защитените територии в Европа по биологично разнообразие.
Природните паркове и резервати
Силкосия е първият резерват в България, обявен през1933 г. като строго охранявана гора “Горна Еленица-Силкосия”. По-късно площта е редуцирана и остава само районът на Силкосия – 396.5 ха. Тук се срещат 260 вида вис?и растения и повече от 50 животински вида. В резервата са установени 16 реликтни и 3 ендемични растения. Впечатляващи са чистата букова гора със зеленика като подлес и други вечнозелени растения.
Популярно име още от учебниците по география е биосферният резерват Узунбуджак. Той е на площ от 2581.5 ха и е най-големият и най-представителен резерват в Странджа. Наименованието буджак е с турски произход и означава кът, тихо място – така се именуват меандрите, които образува река Резовска в този район – Големият буджак, Малкият буджак. Между другото местата са особено живописни. Брегът е стръмен с интересни скални образувания и пещери. Като в типичен горски резерват 60% преобладават дъбовите гори и 35% букови, както и 200-годи?ните дъбове благуни и горуни, чийто диаметър е над 1 м.
Екзотични и с разнообразен растителен и животински свят са и резерватите Витаново, Средока и Тисовица.
Освен пейзажи в Странджа има и какво друго да се види.
Нестинарски игри и параклиси
Духовното наследство на Странджа е част от многозвучна култура, но в същото време поради сложното преплитане в този ареал на много културни и религиозни влияния странджанският етнос притежава уникално присъствие на обреди, които не се срещат никъде другаде по българските земи. Забележителна особеност са изобилието от летни веселия – панагири, на които цяло село (преди, а и сега се възражда отново) се отдавало на почивка през жарките дни. Само тук може да се срещнат обичаи като филек, “Мара и Ли?анка”, както и мистичните нестинари. Нестинарството е неповторимо явление, което не е само зрелище – ходене върху жива жарава от боси хора, а и стар древножречески обичай. Уникалният ритуал се извър?ва и до днес единствено в село Българи на 3-4 юни – патронния празник на нестинарските светии св. Константин и св. Елена.
Факт е, че единствено в с. Българи са запазени корените на уникалните езически обичаи, слели се във времето с православните традиции – нестинарските игри върху огън в чест на Св. Константин и Елена. Местните хора казват, че единствено тук нестинарите играят не заради туристите, а защото такава е традицията. Освен това всеки от селото е готов да бъде екскурзовод – може да продава гледки, да препоръчва докъде да се отиде, какво да се види…
?наче отличителен белег на странджанската култура е особено силно застъпеното почитане на светци.
Няколко дни трябват за обхождането на параклисите
в този край. Всеки параклис още при построяването имал избран патрон-светия, който бил и негов “стопанин”. Едни от най-тачените светци в Странджа са св. Константин и Елена. Почти във всяко селище около Малко Търново има по един общ или два отделни параклиса за двамата светии. На този ден не се работи никаква работа. Според поверието, ако на този ден някой свър?и нещо, граду?ка ще унищожи реколтата му.
Много популярна и тачена е и св. Марина. Празникът й се чества в разгара на лятото. Параклиси в нейна чест има в гр. Малко Търново, с. Бръ?лян, с. Визица и др. Пещерата с нейното име пък е разположена близо до с. Сливарово. Според вярванията водата там е лековита.
Св. Пантелеймон също е любим при избора на патрон за местните параклиси. В Странджа е известен и под името Петеляй. Покланят му се като покровител на пътниците и на изпадналите в беда по пътя, а също и като лечител.
Бръ?лян и мед
Село Бръ?лян се намира на 14 км от град Малко Търново. Но тези километри си струва да се изминат. Местните хора цитират някаква стара книга, в която било записано “светилището на гръцките богове е било Олимп, столицата Атина, резиденциите им били около Сърма?ик”, т.е. по тези земи.
Сега?ното селище е от края на XVII и началото на XVIII век, след като жителите на трите колибарски селища – Юртет, Селище и Живак, се обединяват и заедно търсят по-скрито място за обитаване. По друг начин звучи историята в устата на местните хора. “Селото било опожарявано три пъти и накрая хората съвсем се отчаяли. Затова до?ли тук, гората била непроходима и всичко било обвито в бръ?лян…”
Бръ?лян е обявен още преди двайсетина години за архитектурен резерват. Днес туристите идват не само за да се снимат на фона на дървените фасади на къщите. Те получават не просто престой в хотел, а настаняване в стара селска къща, която обаче отговаря на изискванията поне на няколкозвезден хотел. Плюс закуска със дома?но направен странджански зелник и дома?но кисело мляко. Плюс разходка до могилните некрополни тракийски гробници, долмени и параклиси. Евентуално и още един плюс – нестинарски игри, ако се дойде в подходящото време.
Много хора идват тук и заради меда. “В Странджа няма нито една мандра, нито една кланица, казва кметицата на Бръ?лян Жечка Калоянова. Затова всичко си произвеждаме сами и затова всичко е чисто.”
Местните атракции
Кехая Стоил имал ?ест дъщери и за да ги опази от турците и техните на?ествия, се преместил от местността Юртет в местността, където се намира сега?ното село Стоилово. В селото в момента има около 160 жители. Почти цялото население на селото е в пенсионна възраст – по това време на годината в Странджа е прохладно, но бабите и дядовците предпочитат да седят на сянка пред портата и да очакват пристигането на поредната група туристи. ?наче в обедните часове Стоилово изглежда почти заспало – напечено от слънцето, старците са се изпокрили, ако има деца, до?ли за през лятната ваканция – само те вдигат прах по улиците.
Селото всъщност има дълга история и някога основен поминък на хората са били животновъдството и ко?ничарството. Затова сега и туристическите атракции са свързани с това. Местните предлагат разходка с магаре из околностите и издаване на свидетелство. “Правоспособност за управление на магаре на господин Норберт Крюгер” например. Казват, че чужденците и децата особено държат на документа. Виж, българите на по 20-30 години се подсмихват на сертификата и го приемат с намигане. Оживление настъпва, когато в селото пристигнат по-големи групи, любители на магаре?ката езда. Тогава в мероприятието се включва почти цялото село – един дава акъл, други водят магаретата си, трети придружава групата, в случай че е необходима някаква помощ.
Събота и неделя обикновено ко?ничарите демонстрират на площада тънкости от занаята си. Туристите не само оглеждат ко?ниците с око на познавачи, но и задължително се включват в уроците. “Прехвърлям, хващам оттук, завивам, но защо не се получава”, питат, а старците се усмихват под мустак.