Не съм особено ентусиазиран футболен запалянко, но случаи като финала на Шамп. лига са невероятна емоция и за най-студенокръвните. Та моя стар приятел от Чикаго – Жоро Ботев-иста ми предложи да попълня овакантено местенце в колата на негов колега, с който ще пътуваме и разбира се приех, най-малкото за да се разходя до Цариградско.
Датата е 24.5.2005, ставам в 5:30 сутринта по план, обаждам се на Жоро, да го събудя евентуално. По план трябва да чакаме ?опската група в 6:15 на спирката пред панаира в Пловдив. Жоро пристига към 6ч. пред нас, след което отиваме да купим цветя от понеделник пазара за баба му, по случай 24 Май. Към 6:20 сме на уреченото място и час, изчаквайки Милен и Меглена, колеги на Жоро в София. Събираме се към 6:40, като ще пътуваме с колата на Милен – Тойота, Жоровото Рено 306 е под съмнение дали ще изкара без повреди дори до ?станбул. Потегляме за ?станбул, като по предварителен план, нещо което никога не се случва при пътуване, но пък е задължително като психологическа мотивация за постигане на целта, е да пристигнем към 12ч. в ?станбул. Денят бе?е поредният прекрасен пролетен ден, поне докато не наближихме ?станбул същия следобед, където здраво си вале?е. На границата пристигнахме към 9ч. Трафик почти никакъв, зареждаме преди Турция резервоара до горе, задето при тях бензина надхвърля вече 2,5лв., а при нас ок. 1,7лв. За сметка на това пък, турците строят магистрали с убийствена скорост и размери. Хапваме някакви полу-фабрикатни ?итове на Шел-бензионостанцията преди митницата. Температурата е има-няма 18C, с осезаема влажност във въздуха за разлика от Пловдив, което е и нещо като предвестник за наближаваща буря. Пресичаме границата за има-няма час, като повечето време този път се мотаме откъм турската страна, задето има?е поне 30-40 коли наредени като вита баница, изчакващи реда си за багажна проверка. Приятно впечатление по границата ни правят вече опитите да бъда поддържана в прегледен откъм чисота вид. Симеончо, битер като Бай То?о от онез времена се бе?е скарал че много ло?о изглеждала митницата ни със Сърбия и чак тогава държавата се ре?и да отпусне някой и друг гро? за излъскването им по всички пунктове. ? наистина най-трагично от моя скромен опит изглеждат именно Свиленградската и Калотиснката митници, където смърди на мухъл та са не трае…
Към 10:30ч. вече перда?им по почти празната магистрала за ?станбул. Почти цялата европейска част на Турция е обеззелесена за земеделски цели, а и самият ланд?афт е доста хълмист. ВЪпреки това е радост за окото да види? как няма парче необработваема земя.
Към 12:40 наближаваме предградията на ?станбул и от там до “?екер-меркезито” има някакви си още 50-60км само откъм европейската част на града! Вече здраво ни перда?е?е дъжд като наближихме платения изхода на магистралата. Тол-таксата за разстоянието от Одрин до ?станбул (към 250км) е 4,5 лири (към 5лв). По магистралата здраво си подремнах, доколкото е възможно при леко отворен прозорец, от който факт още си нося последствията седмица по-късно задето теча като сополива цистерна. Всички пътуващи в колата сме били поне веднъж преди в ?станбул, като аз го раздавах малко по-експерт зарад най-многото ми пътувания до Турция. След магистралата продължихме да следваме табелката Анкара, с надеждата че в един момент ще се появи и табелка за кв. Еминьону, на който карта имахме единствено, а именно там са разположени много от централните забележителнсти, както и на?ия хотел Side. Стигаме почти до моста над Босфора, което значи че се бяхме отклонили доста от на?ия квартал, но веднъж слеже? ли на магистралата покрай брега е лесно да стигнем до Еминьону. Малко преди безвъзвратно да се набутаме в огромната колона за моста, отбиваме към Бе?икта?, като минаваме през централния булевард свързващ бизнес-кварталите Ши?ли и Левент с Бе?икта? и Галата. От гледките на небостъргачите в Левент настъпва оживление, в което Милен се опитва да намери пътя, аз безуспе?но търся ъгъл за снимка дори в ло?ото време, а Жоро размахва видео-камерата си през прозореца. Накрая се озоваваме на крайбрежната магистралата, изкуствено създадена стеснявайки пролива. Близо 20 метра е новосъздадената ?ирина на града, което лесни си личи по факта че едно време крепостните стени и днес стоящи са били до самия бряг, а днес са вътре?ност за града. Намираме хотелчето си, тип пансион към 15ч. Намира се на има-няма 100-200м. от огромната Султанахмет джамията (Синята джамия), като целия квартал е залят от червени фенове – Ливърпулци до?ли за финала. Хотелчето ни е повече от прилично за 18евро на човек, предвид мястото, сезона и събитието което допълнително надува цените. В съседство ни е скромният хотел от веригата “4 Сезона” – едни от най-скъпите бизнес хотели. Единственото, което липсва за да му лепнат 3 звезди е ТВ-то в стаята. ?наче квартала е в пъти по-спокоен и уреден, на фона на какафонията в ?станбул. Хотела е декориран с дърворезба и ориенталски фрески, като повечето в района около 2-те големи джамии – Св. Совия и Синята джамия.
Адски огладнели всички отиваме в ресторант, до който безплатно ни взема кола от хотела. Рядко бих се възползвал от препоръките на хотел-мениджърите, задето обикновено ти препоръчват скъпи места, от които после вземат %. ?менно така Милен успя да се излъже, като попита хотелиера къде да хапнем, а храната в Турция е по-добра или поне по-свежа от на?ата кухня и в много по-голямо разнообразие. Поне, докато пътуваме до ресторанта имаме уникалния ?анс да наблюдаваме как диво и безумно се ?офира в ?станбул. Всичко става на косъм разстояние, особено с на?ия ?офьор на минивана на ок. 50год. Ресторанчето се намира в кметство Йенъкапъ или нещо на капъ завър?ва?е със сигурност, но особеното му е че се намира в не особено турист. зона, където на моменти се чуства? като в някаква дълбоко провинциална анадолска провинция. Будала-туристи ресторанта си личе?е по това, че местни почти няма?е отседнали. Миниванчето през 30мин. докарва?е по някоя и друга група зажаднели за “препоръчан ресторант”. Докато Жоро, Милен и Меглена поръчваха, аз пък хукнах из квартал да снимам уникалните битови гледки. Отдалечих се на има-няма 200м. от ресторанта и попаднах из улички, дето турист не са помирисвали! Дечурлига във всички посоки – едни замерящи се с пясък и камъчета, други биещи се, трети просто мотаещи се безметежно по улицата, четвърти пък намериха за по-интересно да ме наобикалят и с огромни усмивки молещи за снимкаа… изобщо див, но симпатичен ориент. Майките влачат поредните новородени в колички, бащите изпонасядали по кафета с броеница в ръцете, случайно минаващи търговци се провикват с продаваната от тях стока, кой директно продава от колата си, друг натварил една дузина закуски носещи ги в съд на главата си, трети пък минават и в ръцете си държат всякакви типични боклуци, като от на?енските селски събори… изобщо живот на скорост. В един момент ставам централна фигура номер едно и де що дечурлига има по улицата ме назаобикалят за снимка… всички са все едно с един и същи ар?ин мерени по метър и двайсет макс. По-възрастните турци също ме наблюдават с неприкрито учудване как по дяволите съм попаднал тук, а някои дори се изку?ават също да си поискат снимка, която после да видят на мини-дисплея. ?ма? чуството че не са виждали цифров фотоапарат и всеки е прелюбопитен да се види що за мутра е излезъл. Някои от децата в нахалството си да са по-централно в кадъра, избутват грубо други по-слаби от тях… макар цялата тази атмосфера наоколо ми да звучи като живописна картинка от любимото ни Столипиново, като изключим сградите, улици, заведения които наистина имат доста занемарен вид, народа и децата са облечени чисто и прилично! Между сградите, голяма част като след бомбена атака, сякакви ми ти въжета с проснати дрехи, битер Неаполеански-гледки. Едвам се измъквам от еуфорията на децата, които непрестанно прииждат кой от даскало, облечени в еднакти униформи, кой откъм изпотро?ените сгради наоколо или други прииждащи от любопитство. Отнасям някое и друго камъче в краката, заради нагорещените игри на войни помежду им и видимо никой от по-възрастните турци не се притеснява?е, че може да се наранят. Някои така се млатеха, че ми се свива?е корема. Даже ако дечурлигата продължаваха да ми досаждат и катерят по краката се появява?е някой и друг по-възрастен турски бех, който си ги поплясква?е като отче нас.
Когато се върнах в ресторанта, всички вече бяха поръчали, похапнали и се възползвах от квито ориенталски блюда останаха на масата. Целият обед ни излезе към 70 лири (80лв.), което никак не се вписва в ценовия клас на квартала, в който се намираме, но затова пък постоянно хвърчаха сервитьори, привидно притеснени да не объркат нещо, а единият от които настаняващ клиентите с добър английски, услужливо ни предлага?е все по-скъпи блюда да трупаме в дебелото черво. Преди финала, даже ни донесе парчета риба, които ако бяхме докоснали щяха съвсем да ни отрежат финансово и най-вече Миленски, който ре?и да почерпи 
Та след финансовото фиаско в ресторанта отново ни откараха с миниванчето, като некви ба?-будала-туристи, от които келепира си струва та даже и кръгче на ?станбул да им направят
? на връщане родео-драйва бе?е на макс, като на моменти просто не вярва? че е на живо и ти си главен герой, но по-скоро като камуфлаж в сюжета, та дори и да се блъсне? безпаметно си отива?… Преди 4год., когато за първи път пътувахме в Турция с Антон и Боги, се правихме на некви съобразителни такива, уж идваме от цивилизацията, но неще? ли ни настига мотопедче, който байрям ?офьор ни разпознава по БГ-табелата и пича в прав текст на български ни посъветва мило “ало, на?’те стига сте се насландисвали – правилото е едно, койт’предвари той е с предимство”. Та от тогава все не ми се иска?е да вярвам в думите-господни на милия човечец, ама колкото и пъти да съм в Турция, особено в голям техен град, идеята за цивилизовано ?офиране ти се изпарява като дежаву от некой преди?ен живот.
В “на?ия” по-спокоен, туристически-угоден квартал червените запалянковци вече бяха подкарали на бири, песнички и танци. По-късно вечерта и ние ставаме част от подивялата, подпийнала, подпухнала, почервеняла, позапяла и поентусиазирана агитка само на 1 пряка от на?ия хотел. На същото това място полиция бе?е завардила подходите, сакън да не стане некое меле от което да мият срама си с години по световните медии, както се случи с заколването на някой и друг фен преди година-две с запалянковци на Манчестър. Та преди съвсем да се смръкне се поразходихме да видим аджеба как изглеждат тия прословути джамии – Султанахмет и Св. Совия. ? двете са разположени една с/у друга, като Св. София е на някакви си 1500год., а Султанахмет към 600год., построена от великия им архитект Синан, който е на същата почит сред архитектите им от време оно, така както Ататюрк за целия “модерен” турски народ. ?нтересното е, че из всички централни части на ?станбул преобладаваха Ливърпулци, а Миланчани колкото и на рядко да се срещаха ми изглеждаха, като некви заблудени туристи намерили си по-скоро повод за разходка, отколкото като хардкор привърженици на Милан. Кметството на ?станбул се бе?е постарало да отбележи, че нещо голямо се случва в града с огромни плакати и пр. де що око погледне. ? няма как да не се радват предвид мощния икономически ефект за града от едно такова събитие – само приходите на стадиона от билети и такса са ок. 6мил. евро, като средно всеки запалянко до?ъл специално за мача ще похарчи по 100-150 паунда за краткия си престой, умножено по 30-35хил. колкото са придо?лите фенове от Великобритания и ?талия, плюс медийния отзвук и рекламен ефект за града от очакваните близо 150мил. зрители. Със същата скорост и внимание се подготвят да посрещнат този август и първата Формула 1 за близкия изток изобщо. ?зобщо ако има за кво да им завидим и по-скоро поучим, то тва е че частния бизнес е изключително прогресивен, светски ориентиран, далновиден и мощен, основите на които постави Ататюрк през 1923г. Обслужването дори в най-кретенските заведения е по-добро от масовия тип обслужване в БГ – готино маце, къса пола, много гърди и малко акъл.
Та да си дойдем на думата, за запалянковците иде реч… ?станбулските търговци, като изключително предприемчива натура, типично за арабските им корени, се бяха подготвили с всякаквите му знаме,а ?апки, пискюли и пр. фенски идиощини, с които много умело се вписваха в агитките ни с фенски принадлежности, влачейки цели вързопи с простотии за продан… даже и Жоро се излъга да купи някоя и друга фенска подробност от подобни улични търговци. Де що се покаже?е някоя от агитките – я на Милан, я на Ливърпул повечето младежи и малчугани на града намираха за необходимо да ги подразнят, като почнат да подмят имена на футболисти от противниковия отбор. Целия народ, барабар със самите ?станбулци бяха видимо превъзбудени от събитието и навсякъде се чуваха дори м/у самите турци да се дразнят с подмятания кой кого ще удупи на стадиона. ?зобщо веселба голяма!
Успяхме да влезем за кратко и в Синята джамия, където на неприлично облечените жени, разбирай с мъжки атрибути като панталони и пр., слагаха парцали за увиване около кръста барем се засрамят от мъжката си мода
Входа поне за тази голяма, известна джамия е безплатен! В Св. София е 10евро и откровено казано освен ако си някакъв надъхан експерт по фрески и пр. да си струва да види? кво толкова крият там.
Точно пред “Синята джамия” заради големия поток туристи, се навъртаха и най-много улични търговци, които предлагаха аламинут от платове за ?иене до пумпълчета за забавление на малки и големи… достатъчно е да им “хвърли?” поглед и веднага те награбват дузина с “изгодни” оферти като за “бест-френд” и “аркада?-далавера”. ?ма?е една японска групичка възрастни японци, които съвсем по японски се чустваха не на място, с цялата “любезност” която им се изсипва?е в/у главата от зор да им се продаде я пумпълче за спомен, я вехта картичка, я некой и друго фередже… търговците-малчугани действаха най-безогледно, задето още като неизпечени в занаята пичове предлагаха на куцо и сакато от пиле и мляко… ма дали аз имам нужда от пра?ки, тва са подробности – важно е да ти се пробута някакъв ?ит, “за спомен”. Джамията си заслужава да се види отвътре, най-малкото щото е фор фрий 
?наче има уникална архитектура, особено в конструктивната си и част. Снимки от цяла Турция съм събрал тук.
Към 21ч. се присъединихме се върнахме в хотела за доуточняване на план-графика за вечерта… Милен и жена му бяха доста уморени, така че дълго няма?е да издържат нощес, но пък аз и Жоро си бяхме доста по-бодрички, така че за късно вечерта уж се ре?и да ходим в Таксим – меката на нощния живот в ?станбул и цяла Турция изобщо. Преди това цялата групичка се присъденихме към агитката Ливърпулци, които вече бяха изпълнили цяла една улица, де що хотел или заведение има?е по нея бяха фра? само с червеникави субекти, плакати, знамена… бирените бъчвета даже вече бяха изнесли на самата улица, а келепира страхотен – 5 турски лири за бира при средно 1 лира. Но в такива моменти на малко им е до пестене
Улицата даже бе?е в ремонт, та бе?е пълна бъркотия… от всички прозорци се провикваха разгорещени фенове, а най-щурите бяха в компактни групички по улицата, които деряха гърло като за последно. Заведенията наоколо ни дънеха здраво брит-стайл музика и така след 5мин. в тази атмосфера трудно може да различи? Пикадили съркъл от таз най-уникална в цял ?станбул уличка в момента. Само местните телевизии, фото-журналисти и пр. медийна паплач , вардещата полиция издаваха че явно случващото не е нормално за времето и мястото си
Жоро дотам се бе?е екзалтирал също че за има-няма 2 часа бе?е изпил 5 халби бира… честито на печелив?ите Милен и Меглена се отказаха по-раничко и към 11ч. се прибраха в хотела, а ние останахме да топлим въздъхаа, особено Жоро с фенския си ентусиазъм
[следва продължение]