Доктор Георги Борисов Лулчев е щастлив човек. Той е главен лекар от 20 години на лудницата за кротки възрастни ?изофреници в село Подгумер до София, известна като Дом №6. Самата лудница е в стар манастир, боядисан в щастливо синьо, такова е и обичайното настроение на обитателите . Защото те не живеят в лудостта си, още по-малко в на?ия свят отвън. Живеят във възду?ен дворец.
Така д-р Лулчев сам нарича в началото на документалния филм „Георги и пеперудите“ нестандартните си идеи за финансово самоспасяване на лудницата в бюрокрацията на българския преход. Според режисьора Андрей Паунов героят му е „поет в абсурдния театър на този преход“. За мен по-скоро е прагматичен мечтател, наивист. Български Зорба, който бързо се пали, довежда работата до средата – после идва реалността. Както и при Казандзакис краховете му са красиви, падането е от високото на мечтите. Щастието остава в това, че си опитал, вместо да чака?. Както правилно отбелязва по детски ухилен един от питомците му – „не е приятно човек да чака“.
Георги разказва за краховете си – това е филмът – хронологично, спокойно и ведро и в също такива кадри-портрети (знаменателен филмов дебют на дуото артфотографи Богданов&Мисирков). 1. Неосъщественото ловно стопанство за фазани, след което богатите западни ловци ще залеят Подгумер (да, ама трябва и луксозен хотел наоколо). 2. плантацията за охлюви (да, ама лудите казват – не е приятно да се навежда?). 3. фермата за нутрии – кожата им скъпа, месото сладко (но им трябва басейн с течаща вода на две нива). Най-мила на сърцето на Георги е 4. черничевата плантация – буби, па?кули и един милион евро в джоба на лудницата. Но се случва реституция и от бубите остават само пеперудите. Тях Георги разглежда класирани и закарфичени по видове в най-силния момент от филма. Май разглежда мечтите си. ?ли чове?ката орис?! Но тъгата е кратка. ? той, и филмът бързо се връщат в привичното състояние на ведрина и спокойствие – следващата идея е ферма за щрауси…
„Георги и пеперудите“ е абсолютен подарък за опитващото да се повдигне от прахта българско кино. Голямата награда „Сребърен лъв“ в Амстердам (най-престижният специализиран докуфест в света) му е съвсем по мярка. Както разказва в сайта на филма www.georgiandthebutterflies.com ?ефът на журито Ерик Гандини, просто е нямал конкуренция. Спечелил единоду?но с чувството си за хумор и кинематографическата завър?еност. Тук трябва да добавим контрапунктната игриво-елегична музика, достойна за един Кустурица.
Във „Варайъти“ от 24 март 2005 предсказват още фестивални успехи, преди филмът да остане за години pleaser на малкия екран (произведен е с помощта на Channel 4 и други ?ест световни телевизионни канала от САЩ (WGBH), Канада (СВС), Холандия и скандинавските страни). Думата pleaser е точна, гледането на „Георги и пеперудите“ осигурява рядкото за документален филм (вижте „Фаренхайт 9/11“) удоволствено преживяване. Отвъд лекотата му обаче личат няколко нива на драма, освен надеждата я има и трагичната реалност. Режисьорът Паунов ре?ава такива моменти с деликатен акцент – коментираща композиция на кадър-пауза в действието, две ноти на виолончело в саундтрака.
Освен в България „Георги и пеперудите“ се прожектира (от февруари) още в 160 киносалона на европейските страни, членки на веригата Eurodocuzone, между тях Англия, Франция, Германия, ?спания. Ясно е, че след „Мила от Марс“ имаме втори конвертируем филм от висока естетическа (и зрителска проба), който без комплекси можем да покажем навсякъде. Кой каза оскари?!
янко терзиев, капитал.бг