от Светлана ГЕОРГ?ЕВА @ dnevnik.bg
Колко бири са необходими, за да се подкара една кола? А това количество на колко водки е равносилно? Питам, защото абсурдът по пътищата вече е пълен: рекламни лица на кампанията “Ако си пил – слез” карат пийнали, вместо да слизат, районни съдии – също, ?офьори на междуградски автобуси закусват с алкохол, ресторантите и баровете са пълни с клиенти, които след малко ще се качат на колите си поне на една бира. Как може човек да е сигурен дали автомобилът, с който се разминава, е управляван от нормален човек, който има легално придобита книжка и не е пил? Никой няма гаранция, че ще закара децата си живи от точка А до точка B.
Един естонски вестник онзи ден писа, че полицията хванала 20-годи?ен сляп ?офьор, без книжка и пиян. Навигирал го негов приятел също без книжка, но поне зрящ. Сама по себе си случката би била куриоз във всяка държава и е забавна заради първата част на съобщението: “Полицията хванала…”
В България примерите са все по-рядко забавни, а ситуацията по пътищата – все по-безнадеждна. А тя е такава, защото: 1. пътищата са ужасни, 2. ?офьорите са неразумни и самонадеяни, 3. КАТ работи на принципа cash and carry, 4. присъдите за причинени катастрофи са сме?ни и въобще не могат да подействат възпиращо. Сяка? се намираме в кола, чиито спирачки са отрязани, и летим по нанадолнището.
Пътищата – фактор №1 за трагедиите
Ако 90% от пътищата в България не представляваха двупосочни ?осета само с по едно платно, катастрофи като тази на олимпийския ?ампион Максим Стависки, при която загина един, а трима младежи бяха тежко ранени, щяха да се случват много по-рядко. За съжаление челните удари са всекидневна статистика, както и съобщенията за загиналите. Около 3 млн. ?офьори (без да броим чужденците) продължаваме да се бутаме на ?осета и булеварди, строени десетилетия без всякаква перспектива – двупосочно платно, тесни ленти, остри завои, липса на банкет. Като прибавим дупките и безумните знаци, забравени от стари ремонти, картината на обречеността е доста завър?ена.
Еднопосочно движение обаче скоро не се задава, а сега?ното положение на повечето места няма как да се подобри. Около повечето пътища е така застроено, че няма начин да се раз?ирят и с педя. След като години наред централната и местната власт (които са собственици на пътищата) не предприемаха нищо, тази година минаха в другата крайност с ремонтите. Пътят София – Варна ’07 е един ко?мар от опа?ки заради Т?Р-ове и затворени участъци през няколко километра, които налагат изчакване и образуват дълги колони. Това е толкова изнервящо, че масовите рискови изпреварвания изглеждат като нещо почти логично. Закъде бързат всички? Да заседнат зад следващия Т?Р и да започнат отново да се изнервят.
Без контрол
Който кара, с единия крак е в гроба, а с другия – в затвора, гласи стар ?офьорски лаф. За първата част може да се допусни 50:50 процента вероятност, за втората обаче може силно да се поспори. Практиката показва, че в масовия случай присъдите за причинена смърт при пътно-транспортно произ?ествие са условни. Законът за движението по пътищата – най-променяният през последните 17 години (средно по четири пъти годи?но) – продължава да е сбор от правила, които си стоят на хартия.
Да не говорим за санкциите, налагани от КАТ – открай време пример за най-гладко смазаната ма?ина за “дребна” корупция. ?ли на “приятелско” отно?ение. Не е чудно, че известният и харесван от всички фигурист е навлязъл на скорост в насрещното само минути след като катаджии дружелюбно го предупредили да кара по-внимателно. За подобно прегре?ение миналата година цяла плеяда поп и кино звезди в САЩ останаха без ?офьорски книжки, а Парис Хилтън дори търка наровете в затвора.
Тук обаче не е Америка и известните личности минават метър. Те дори се хвалят по светските списания как обичат скоростта и карат като луди. ?диотското каране на “идолите” вече е признак на лайфстайла. Затова не се чудете кой е този, който ви изпреварва на ло? път с над 130 км/ч. Ако не е “обикновена” мутра, ще е някоя известна личност или пък някой, който й подражава. По магистралите “Хемус” и “Тракия” фучащите с над 200 км/ч. джипове вече са трафик. От КАТ естествено нищо не могат да направят по въпроса, въпреки че същите тези юнаци се движат кротко като агънца (и задължително с колан) по пътищата в Западна Европа. Въпросът е защо,
като се мине българската граница, става друго…
Като прибавим и корупцията, която е прояла и ?офьорските курсове, ще добием още по-ясна представа защо животът на колела е толкова опасен. ? там действа желязна комбина между инструктори и изпитващи от Държавната автомобилна агенция (ДА?), че е цяло чудо да мине? през ситото, без да плати?. В резултат всеки, стига да разполага със 150 лв. за подкуп, може да се сдобие с книжка и да излезе на пътя. В този случай никой не не може да му попречи, дори и Господ.
Загадка е самочувствието на българските ?офьори, че са големи майстори на пътя. Най-вероятно е компенсаторно. Преди седмица един ?офьор на мар?рутка в София мина отсечката от Окръжна болница до университета, ?офирайки само с лявата ръка – с нея той ту ръчка?е скоростния лост (достойно за възхищение упражнение), ту държе?е волана. С дясната, разбира се, говоре?е по GSM-а си. Никой от пътниците не посмя да каже гък, за да не стресне водача. На университета всички се изнизаха пребледнели.
Някой може да каже, че това проста?ко поведение зад волана е вродено по тези ?ирини, архетипно е, даже е национална черта. Дори това да е така, безнадеждността на ситуацията идва от факта, че цялата система и така нареченият ни обществен договор полагат много грижи за отглеждането му. Наглостта е насърчавана, подпомагана и толерирана на всички нива. Да дава? “газ до ламарината” е въпрос на на някаква инфантилна чест. Според нейните норми само “задръстените” спазват ограниченията от 130 км/ч на магистралата и съответните знаци на обикновения извънградски път. Майсторите са друга бира, но докато не убият невинни. Тогава всички съжаляват, само че за кратко. После всичко тръгва по познатия начин.