Допреди няколко години можехме да опи?ем изчерпателно пътуващите българи в чужбина през няколко характерни типажи. Първо е Алековият Бай Ганьо, след това неговият социалистически аналог, или политико-професионалният елит, който се завръща от екскурзия по чуждите земи с еднотипни дарове за семейството. Не по-малко знакови са дисидентите емигранти. ?ли ?офьорите на тежкотоварни автомобили за международен превоз, т.нар. тираджии. ? после първата емигрантска вълна след 90-те на високообразовани хора, открили биографични хоризонти в чужбина (метафората „изтичане на мозъци”).
Общото за всички тях е, че пътуването зад граница не е практика за голяма част от българското население, а по-скоро благо, достъпно за малцина. Сега не е възможно да щрихираме профила на посещаващия чужди земи българин през два или три устойчиви типа. Няма такъв събирателен образ – пътуването се е превърнало в част от жизнените стратегии на разнообразни групи.
Променила се е социалната роля на пътуванията в чужбина, мотивите, които задвижват различни прослойки. Промяната не е и толкова в масовостта на пътуванията, колкото в многообразието от мотиви и цели.
Само през последната година в чужбина са били 11% от пребиваващите в момента в страната български граждани (измерването на мобилността има чисто технически трудности, защото голяма част от интересуващите ни граждани не се намират в България в момента). Една група пътуващи са младите хора – 18-40-годи?ни (15%), които вътре?но се диференцират според мотивите си (следване, сезонна работа и др.). Друга група са гражданите с доходи над 300 лв. на член от семейството (20%), които си поставят за цел предимно осъществяване на бизнес отно?ения, туризъм, научни конференции, обмяна на опит. Трета основна група са жителите на по-малките градове, които значително по-масово излизат извън граница, а основен мотив е търсене на временна работа.
Най-разпространената цел за посещение на друга държава е временна работа там – една трета от българските граждани, пътували в чужбина, посочват този мотив.
Явлението става масово през втората половина на 90-те години, когато в редица населени места и цели региони се покачват нивата на структурна безработица. Поради ефектите от нея най-практикуваните форми на гурбет вече не са индивидуални и спонтанни, а предприемани като дългосрочна стратегия и най-вече групови. Проучването показва силна зависимост между населеното място в България и предпочитаната дестинация – страни като ?талия и ?спания се оказват крайна спирка (както реална, така и желана) за цели български градове и общности. Накратко, появява се не само гурбетчията в масов тираж, а особена фамилна форма на дълготраеща емиграция, при която една общност не се преселва в чужбина, а „пренася” общностното си живеене там. Това обяснява високата популярност на друг мотив за екскурзия в чужбина – посещение на роднини, установили се там (3%).
В тази графа често влизат и много студенти, които по време на следването у нас се възползват от възможност да пътуват и работят (предимно в Англия и САЩ), а и да усвоят ценен опит, макар и много различен от професионалното им направление.
Туризмът е друг разпространен мотив (4%). Динамиката на туристическите потоци е пряко свързана с отпадането през 2001 г. на визите за страни от Шенген. Приблизително половината от туристите са пътували организирано, докато другата половина пътуват самостоятелно, но чрез резервации на туристическа агенция.
Деклариралите, че следват в чужбина, са сравнително малко. Това е обяснимо, тъй като студентите, обучаващи се в чужбина, през основната част от годината се намират извън страната. По-интересна е промяната на самия статус „студент в чужбина”. В началото на 90-те години доминират образователно-професионалните мотиви за обучение в западен университет. Редица изследвания показват, че тази стратегия не е невалидна и сега, но от няколко години отстъпва на друг водещ мотив за следване, при който вис?ето образование се употребява като средство за легална емиграция.
Най-масово българските граждани пътуват по веднъж годи?но (7%). Пътувания по два-три пъти на година се практикуват от по-високо статусни групи. Като цяло най-често използваното превозно средство е автобусът (7%), втори е самолетът.
Възможностите за пътуване все още не отговарят на желанията на повечето българи. Едва 36%, предимно хора в пенсионна възраст, не пътуват почти никъде и заявяват, че нямат подобна нужда. Другите близо две трети от анкетираните смятат, че пътуват недостатъчно и биха желали по-често да излизат в чужбина независимо от повода.
Не е малък и делът на хората, които разглеждат като добра биографична възможност работата и живота в друга страна (27%). При младежите това разбиране се споделя от приблизително половината.
Както се вижда от преди?ни изследвания, тези резултати не показват реални намерения за напускане на страната, колкото отно?ението към социално-политическата ситуация в страната и нагласите за различните места, къде е перспективно да се инвестират усилия.
Германия е най-предпочитаната държава за временна работа, докато САЩ е фаворит в осигуряването на благоприятни условия за постоянно занимание и живот. Диференцирането на „чужбината” на различни държави пък показва, че не само мотивите и практиките на пътуване започват да се различават, но и самата „чужбина” не е вече толкова еднозначен образ и обект на желание.