До Резово и обратно – “Неочаквани гости” – 2-ри ден

Събуждам се към 5:30… няма кокал по тялото ми, който да не квичи на умряло… ама нали търсим дивото, та дако да ми е
Навън тъкмо се съмва… все още облачно, с някакви ?ансове да се покаже и слънце по-късно. ?злизам да масажирам старите си кокали… свеж въздух, хладен бриз, тучни ливади, хълмове като камилски гърбици, красота! Облаците иззад хълма, тъкмо започнаха да се оранжевият от първите слънчеви лъчи… оформя се магически пейзаж – оранжевеещи се облаци над високи планински върхове, зелени ливади като от хълмове в Шотландия, заснежени върхове като глазура на сладолед, райско спокойствие и типична. Втурвам се в катуна да си търся фотоапарата – сред цялата купчина от одеала, чували и чове?ки части успявам да го открия там някъде изпод задника на ?вета. Успявам да събудя и нея, а то като види един и всички вземат та се събудят – язък, щях да ги дразня че съм наблюдавал сутре?ния изгрев, докато се гърчат в катуна…
Първите слънчеви лъчи, силно оранжевени си прокарват път през върховете на Родопа планина, а с тях се оформя все по-силния контраст на планинските хребети от ливадите наоколо им, от което цялата картина вече приема някои смилаеми “параметри”
Снимам на посоки, целта е да заснема максимален брой уникални сюжети, пък като поостарея ще взема да ги разгледам по-внимателно с потомството, ако е рекъл Всеви?ния: – )
Навън ту рами, ту позавали по-сериозно, примесено със слънчеви лъчи, от което се получаваха щури Ноеви дъги.
Ре?и се да се закусва в колата, на топло, от което ХЕ?, ако може?е ще?е да запечата колата за неопределено време поради несъвместимост с хигиеничните стандарти… то така или иначе се бе?е поразсмърдяло на чове?ки секрети (човещинка си е де), в примес с овъргаляните одеала и пр. се получава?е идеалният номадски катун. Отгоре на всичко хлебни тро?ички, кебапчести мазнини и части, отпадъци от вафли, бисквити и др. целулози превръщаха иначе полу-заформената кочина в контейнер от бойните единици на “Чисотата” АД.
Към 7:00 всичко вече се е посъживило, разсънило и нахранило, така че потегляме на път – планът за деня е да се спи някъде по чукарите на Сакар планина – разстояние от ок. 300-350км. само жълти и бели пътища според картата ;-(
На слизане към Широка лъка, отстоящо на 6км. от Гела, ни спират няколко камака-бабанки, които Боги и Слави се пробват да побутнат от пътя – единият камък бе?е с размери от ок. 1x1mx1. – буца, дето е могла да отнесе минаваща случайно кола, кат’ куцо пиле домат, да не говорим за лунния пейзаж, от случайно падналите камънаци в/у асфалта. Поне става?е за офф-родео драйв
За съжаление пак завалява, така че пропускаме разглеждането на иначе впечатляващото с. Широка лъка с музикалното си училище, старите реставрирани къщи, разположено по склона на планината, по течението на р. Ширалъ?ка. Озъртайки се както обикновено в търсене на интересен субект за фото-рамкиране, фокусирам в/у появилата се дъга след нас. Спираме и пак снимаме уж да подобрим фотографските си трикове, а дъгата е един сравнително сложен обект за снимане. Снима се основно в режим Автоматик, но това да не се отбелязва в протокола
След м. Превала, времето окончателно се ре?ава да даде приоритет на сутре?ните слънчеви лъчи, пред намръщените градоносните облаци, от което цялата зеленина около нас придобива в пъти по-наситени цветове. От фотографска гледна точка, рано сутрин и привечер е най-подходящото време за снимки, така че спирахме де що завой има?е да поснимаме, като картинката около нас бе повече от “пищна” – разкъсани облаци, високи върхове, поля, сутре?на роса, реки и езера,слънце което все още по-скоро осветява?е, превръщайки неосветените части от планината в мистични силуети.
Първата ни спирка е OMV-то в началото на Смолян, в който вече делникът тече?е с пълна пара рано сутрин. OMV правят вкусни и топли закуски, придружено с по-високия им стандарт на обслужване, създават уют типично по Австрийски му – лежерно, приятно, предразполагащо към комюнити чат, семейно по своему… Награбваме пасти за зъби, четки, сапуни и пр. козметична бумащина и всеки самоиндивидуално да се спасява към тоалетните… ако се изсипем наведнъж с инструментариума ни меко казано ще изглеждаме, като току ще слезли от гората (ми има нещо вярно).
В тоалетната има?е даже контакт, та ми дойде на ум да си позаредя ноутбука, но Боги в негов стил ме разубеждава – “ай ?ит бе, ?а вземе влезе некой балканско лольо и ?а ни мята кат бръ?ляни чували задето се праим на отворени”. Т’ва не му попречи да си извади пяната за бръснене и разни Б?Гчета, с което да задръсти мивката, за време, през което могат да минат през кенефа няколко здраво запекли се диарии… Не, че в кенефа през това време Слави не пуска?е здраво ароматни бомби
Напазарувахме пак кифлички, банички, Данон ягода за пиене (задължително), купихме си Капитал за из път, ако вземе че пътя се окаже прекалено еднообразен – темата бе нещо за Атомната централа в Белене май.
Като вече закоравели номади, даже не се усетихме, че може да хапнем нормално на масите в OMV-то и си плюскахме обратно в колата.
Ре?и се, да се разгледат местните забележителности, затова паркираме на първия паркинг, който ни се стори по-централен (до х-л Соколец). Май се озовахме на главната улица (само за пе?еходци), която бе?е в по-добро състояние от това в Пловдив – без грам дупка, с добре поддържана настилка, оформени зелени алеи с цвета и пейки, изобщо доста добре за на пръв поглед уж затънтеното Смолян. Слави нещо негодува, че няма кой знае какво за разглеждане, така че по-добре да сме продължавали по мар?рута ни. На мен пък никога не ми стига?е времето, да разгледам, да поснимам, да се полюбувам и изживея атмосферата, така че все се тръ?ках и тюхках, че пак бързаме незнайно закъде
Потегляме към Рудозем, като по пътя в Смолян ми правят впечатление още една голяма градяща се църква близо до общината (указва се финансирана от адвоката на Чорни – г-н Батков), огромните сгради на общината и типичното за соца строителство на областните управи, централната поща и др. обществени сгради. Построени са м/у двата квартала – централен и Устово, предполагам с цел да урбанизират територията м/у тях навремето.
По пътя за Рудозем се откриват страхотни пеизажи над Родопите – от едната страна долината на р. Арда, от другата склоновете на в. Голям Перелик (2100m). Всичко е адски зелено и красиво, а небето в светлосини цветове, примесено с като че ли току що разкъсани дъждовни облаци. Впечатлява и пътят, който е в безупречно състояние – скоро срещаме табела, на която за пореден път се цитира европейската програма, по която е финансиран рехабилитацията на пътя. Пътят пресича през чудни борови гори, като при проектирането му не е имало никакви задръжки откъм завои, спирали и сплайни. Стигайки до най-високата точка, от която се откриват Родопите в околностите ни, паркираме за кратка разходка и глътка свеж боров въздух. ?звестно време седим без и думичка да обелим, за да послу?аме всичко хвъркато наоколо ни, да се потопим в цялата заобикаляща ни зеленина и атмосфера, Балканска идилия, ей!
На слизане към Рудозем, малко преди селището се натъкваме на доста грозната гледка от ръждясала и плеясала фабрика за производство на чакъл, както разбираме по-късно от пазача. Всичко изглежда напълно изоставено, мръсно, с поставена бариера за достъп към кариерата, около която се излежават мръсни и оттегчени от бездействие псета. Соц-мегаломанщината е убила всякакви перспективи за еко-туризъм в околностите, а с това и ?анса на здраво-заробените местни помаци да се отърват от тютюнопроизводството – да живей, живей… Доган!
Пристигаме в Рудозем към 10ч. (5хил. жители), където първото, което прави впечатление са пълните навсякъде кафета, много млади хора (с видимо повечко турско семе), пълните седенки от старци, с броеници в ръцете, живият местен пазар (петъчен ден), добре оформеният център с огромна за града библиотека в центъра на площада. Забелязват се минаретата на няколкото джамии в града, с което впечатлението, че сме в преобладаващо мюсюлманско население селище се затвърждава окончателно. До самия център на градчето се намират и заводите на бив?ите заводи за производство на руда или нещо от сорта – по времето на соца, тези предприятия са давали държавен хляб на хиляди народ, но слава богу сега са доста позападнали, така че има ?анс да се възобновят на база здрави икономически и бизнес основи. С огромни букви в/у едно от порутените предприятия, с все още мотаещи се работници наоколо му е изписано: “Този завод е плод на Българо-съветската дружба”. Да му се ненавиди и ебаната дружба – болен здрав носи (или поне тaка бе?е). Навсякъде привличаме вниманието на местните с арсенала ни от фото-техника и интересът ни към може би втръсналия им грозен завод. Боги и Слави се съсредоточават в/у заводите, а аз се връщам към центъра да снимам местните булки и по-забележителни сгради. Децата говорят помежду си основно на турски, а по-възрастните лениво се изпичат на слънце в близост до местния магазин “Плод и зеленчук”. Младежите вървят и чоплят семки, други се пробват да флиртуват с позакръглените момичета, трети седят на едно място и ентусиазирано обсъждат всяка инцидентно минала кола. Оставам с неприятно впечатление от ленивостта, която е заразила всички в града – типично за съседите отвъд гръцката граница на по-малко от 10-15км. Отбиваме се към с. Чепенци, на 7км. от Рудозем (едно от най-богатите находища на злато в страната). Селото отстои на 1-2км. от самата буферна граница. По пътя се натъкваме на старателно оформени места за почивка, с течаща студена вода, чиста тоалетна, просторни пейки и маси за храна, метла и лопатка за почистване, метално ко?че покрито с найлонов плик за отпадъци, красива каменна зидария по стената – всичко оформено от дърворезба! Надписът над стрехата гласи “Живот – една изпита ча?а, а чучурите все така си текат, текат…”.
Самото село ни посреща с новострояща се джамия, в един от по-модерните им варианти. Навсякъде из селото се виждат скелета по къщите, които се доизмазват; новостроящи се огромни 3-4 етажа къщи; масово минимум 2-етажно застроени къщи с добре варосани фасади. Преобладаващото облекло сред по-възрастните е анадолският-тип ?алвари, потури и фереджета-забрадки. Селската идилия се допълва от прегърбени баби свалящи и носещи огромни чували на гръб, докато мъжете им въртят броеници; други с мотика в ръка, вдигната на рамо се движат бавно по пътя; трети барабар с цялата си челяд се потят над нивите си, използвайки всевъзможни ръчни средства на труда; В близо 2хил. село срещаме още една нова джамия, заобиколена от морава с нощно осветявани минарета. Срещаме и младежи с фанатизирани погледи, с изцяло бели чалми и облекло, рехава брада и мустаци, ба? кандидати за лагерите на Осама.
В края на селото се намира самия граничен пункт, който поне засега е забранен за преминаване.
Останах с впечатлението, че селото се радва на завидни приходоизточници, предвид масовото строителство; новите джамии; огромните къщи; западните коли и пр. Впоследствие разбрах от колега в университета, който е от този край, че Чепинци се славят с голямата си американска диаспора и златните залежи, които макар и експлоатирани от чужденци (канадци) успяват да се възползват, като наемни работници.
Връщаме се през Рудозем, на път за Златоград. След Рудозем, лека полека излизаме от полите на ?зточните Родопи и слизаме до към 200-300м. надморска височина.
Пристигаме в Златоград – предполага се най-южният град на България. Времето си е битер като по адриатическото крайбрежие – безоблачно, палещо слънце, много зеленина по ниските хълмове заобикалящи почти равнино-разположеният град. Предполага се, че трябва да съм наясно какво правим в града, задето аз организирам мар?рута, но бях позабравил за кво точно сме до?ли тук. Оглеждах се като гламав през прозореца да намеря нещо интересно, та да оправдая идването ни и слава богу минахме през т.н. стар квартал на града, който се оказа и доста впечатляващ!
Ре?аваме да паркираме първоначално някъде уж в по-централно място. Намираме седянка и спираме. След минутка се разубеждаваме, че в този пек по-добре направо да се паркираме в някое заведение или там квото има за гледане
Тръгваме с колата назад, като само след 4-5 метра успявам почти да си изплюя зъбите… удряме се в нещо като стълб. Баси тоз пек в колата ни е стопил мозъка на всички /тва ми напомня за турбо-жегата, която преживяхме със същата тази Сиера в Турция – там просто отваря? предния капак и гледа? топлинно обгазяване посред бял, слънчев ден/. В този момент с Боги се поглеждаме и ни напу?ва на смях от простотията, вместо да погледнем има ли все още здрав багажник. Счупили сме само един от фаровете и леко огъната ламарината, но тва не и за първи път тъй че има дресировка.
Близо до нас има?е жени с деца и бебе?ки колички, които бяха на път да минат зад колата – слава богу не стана нещо по-фатално. Стълбът се оказа бетонен-лампион, който слава богу макар и поза?еметен удържа фронта. Слизаме внимателно от бордюра и с 10км. в час се предвижваме към старата част на града, откъм пе?еходната зона, което прекалено късно осъзнахме, за да се връщаме, така че газим здраво наред. Паркираме близо до централната поща. Боги и Слави нещо не са ентусиазирани да седим повече в градчето, но ги убеждавам, че едва ли не тук ще видим светая-светих, така че ми отпускат 20мин. да поразгледам квото има за щракане. Аз и Слави тръгваме по посока на стария квартал, а Боги и ?вета остават в колата, където и по-късно ги намираме заспали, като след изморителен “сеанс”. Намираме стария квартал, но само докато стигнем до него вече са минали 20мин, така че не си даваме много зор да се връщаме у време. Слави поема секви рекички, цветчета, животни и пр. органична материя за фото-рамкиране, докато аз се наслаждавам повече на архитектурата и атмосферата около ми. Целият архитектурен резерват е се състои от ок. 15-20 къщи, всяка от които реновирана и много добре поддържана. По калдъръмените пътища се е образувала вадичка от стичащата се вода, наоколо ни всякакви коко?ки, кози и др. едър и дребен рогат добитък допълва пейзажа на селището, което пресъздава архитектурата и живота от края на 19в. Възстановени са няколко типични за онова време занаятчийски работилници, като ?ивач, златар, пекар, които могат да се наблюдават докато си създават изделията. Намират се и не малко стукащи туристи, някаква софийска група на възраст над 20год., които оглеждат изпитателно местността.
Връщаме се при Боги и ?вета, които сладко си поспиваха на припек в колата. Фиксираме близката ?нтернет зала и със Слави се престра?аваме да се потопим в матрицата за няколко минути отново /нема начин краста си е/. ?нтернет центърът бе местният телецентър за информационни услуги, както високопарно се описва?е на таблото му отвън. Самият център съществува благодарение на спечелен проект по ФАР за развитие на културен туризъм или нещо от сорта. Това обяснява и факта от ниската цена от 1лв./час и добрата ?нтернет свързаност, като за толкова отдалечен район – от ок. 10кб/с. В центъра се предлагаха всякакви услуги за информиране как да се подготви проект за кандидатстване по ФАР, САПАРД или някой от подобните им, което пък ме впечатли с местната инициативност да се работи за разработване на района за културен и еко туризъм. Проверявам пощата, как вървят продажбите на тапетите за мобилни телефони в сайта ми, прочитам набързо новините от дневник.бг, с което съм си взел дневната доза онлайн-котик.
Събуждаме Боги и компания и се връщаме в стария квартал барабар с колата. Случайно попадаме в пощенския музей, където ни посреща към 45год. мъж. Кани ни да влезем и да разгледаме къщата, докато той ни разказва подробно историческите пощенски събития. В началото се притеснява доста, от което говори на моменти неразбираемо. След 5-10мин. вече свикнал с на?ето внимание и може би успокоението му, че все пак не хапем, се впуска в още по-големи подробности за историческите събития предхождащи създаването на Златоград.
В града останахме до към 16ч., след което се отправихме към Момчилград. По пътя близо до с. Подкова се натъкнахме на древни окултски селища.
Момчилград видимо изглежда доста беден и съществуващ някак си по инерция. Масово се говори на турски, а като заговорим на български за момент се ?а?ардисват, говорейки с акцент типичен за хора говорещи български, като втори говорим език.
След Момчилград пътуваме към Крумовград, покрай склоновете на ?зточните Родопи… селищата стават все по-бедни, все по-изоставени и порутени. Животновъдството видимо си пробива път по чукарите наоколо ни на фона на оскубаните и плеясали ниви. По пътя ни основно се засичаме с каруци, със спящи от умора в тях хора или пък всякакъв дребен и едър рогат добитък, за който асфалтът явно е вид удобство за достигане до пасищата. Малко преди Крумовград се отбиваме към с. Джанка, изкачваме причудливи скали надвесили се над коритото на р. Крумовица, а близо до с. Поточница минаваме в/у стената на яз. Студен кладенец, където се открива невероятна гледка по залез слънце! Опитваме се да заснемем няколко кадъра от пътя в/у стената, на изток към язовира, но ни спира полицай, така че отбиваме 1км. по-нататък да снимаме самата стена в цялата и височина.
Планът ни е да стигнем още същата вечер до морето, което направо си изглежда налудничава идея, предвид факта, че вече е към 20ч., а даже не сме стигнали до гр. Любимец, откъдето по план-мар?рут продължаваме през Сакар и Странджа до най-южното ни Черноморие.
Пътищата в този район все още са си като лунни повърхности – особено по тъмно става доста весело с тука има, тука нема. Как да е спираме за по минерална вода в с. Пчелари. Все доста бедни и направо депресиращи села в тази част на България. Влизайки в местната кръчма с Боги ме удря в главата силния “аромат” на всякакъв алкохолен опиум. Като изключим сервитьорката, всички клиенти са мъже играещи карти, наливайки се с мастика или пък въртят хазарт по някакви си собствени правила. Самите ние ставаме атракцията на заведението с нестандартните си въпроси за студена минерална вода и доста неочакваното ни появяване буквално насред непознатото и дивото. Подобни гледки, като тази от това село сме се натъквали и в дълбоката провинция на Турция, там някъде преди Нев?ехир, в Анадола.
До Любимец ни оставаха има-няма 40км, но ни се сториха като стотици заради ло?ия път, тъмнината, непознатите територии и измъчените ни физиономии от преживяното и видяното за един ден. Към 22ч. Най-после наближихме заветното Любимец. ?зморени ре?аваме, че трябва да хапнем като бели хора някъде в градчето и за целта се движим уж към центъра. При поредната маневра назад да паркираме, за малко не блъскаме bmw. Него спасяваме, но от резкия удар в/у спирачките скъсахме спирачките
[следва продължение]